Беше ден, изпълнен със светлина,
усещах аз онази силна топлина,
в твоите очи виждах своя свят,
ти беше най-сладкият ми опиат.
Ти, принцесо, ухаеше неустоимо сладко,
сякаш времето за мен спря, но за малко,
отдавах се на изкушението толкова наивно,
борих се срещу него, но то бе адски силно.
Защо сърцето ми избра точно теб, кажи ми,
прелестта ти го прониза тежко: "Сърце, прости ми",
и ти остави в него дълбока празнина,
бавно през нея изтича ми кръвта.
Чаках всеки миг да дойде пролетта,
когато цветята ще се слеят с твойта красота,
пойни птички ще запеят свойта песен,
но ще бледнеят пред твоя глас чудесен.
Като птица излетя красива пролетта
и всичко мило в мене изветря,
като гръм сгромоляса се есента,
надеждата ми капеше като есенни листа.
Мечтаех ти да бъдеш моята сянка,
но оказа се отровна пепелянка,
изчака ме да клекна пред твойта хубост,
и показа ми твойта жестока същност.
Спомените с теб, сладки като мед,
на Дявола заръча да ги превърне в лед,
опитах всичко, за да го стопя
и капка от меда аз да уловя.
Успях нещо в мен да съхраня,
не знам защо, но беше любовта,
за която вечно аз бленувах,
и бях искрен, и не се преструвах.
Довиждане, мое мечтано изкушение,
на болката и греха си ти олицетворение,
борих се срещу теб всеки ден
и заслужаваше си, ти не успя да превземеш мен.
© Кристиян Порязов Todos los derechos reservados