Дълго се борих с вятърни мелници.
Колко пъти извисена политах с копнеж,
ала за миг само... после стръмно пропадах.
До смърт почти измръзнала
пред заключени сърца стоях и чаках
или пък отчаяно с юмруци блъсках.
А краят бе един и същ...
Заключени сърцата си оставаха,
пред които чаках, по които блъсках.
И тръгвах си премръзнала
точно в мига преди да умра.
И всеки път намирах сили да повярвам,
и всеки път се сгрявах пред клечица кибрит
макар да бе ми нужна камина със огнище.
Идваха и си отиваха от мен,
ограбваха душата ми, разкъсваха ме на парчета.
И тялото ми имаха, и мислите обсебваха
и накрая опустошена ме оставяха сред нищото
да събера сама останките от мен.
И след поредното до посиняване измръзване
случайно спънах се и спрях се пред едно сърце,
но не стоях в студа да чакам
и не беше нужно да блъскам по него със ръце.
То само отвори се за мен, за да ме приюти
и там във дъното му имаше камина,
пред която да приседна, да се стопля и да помълча...