cvete21 (Цветелина Янкова)
46 912
30 jul 2007, 17:13

Изповед 

  Poesía
1224 0 4
Денят изгрява. Ти си сам,
потънал във тъга и срам.
Поглеждаш бавно към небето
и точно в мястото, където

на Бога наш е трон велик.
Отправяш смело своя вик:
"С какво наказваш ме така?
Не съм ли аз добра душа?

С какво заслужих Твоя гняв
кажи ми, Боже, или прав
си ти, Всевишни, да, кажи ми
къде сгреших- отговори ми,

да се поправя? И със страх
да се изправя. Вече смях
да грее в моите очи,
тъгата той да заличи,

да трепва моето сърце
и топли, силни две ръце
да ме прегръщат. И със страст
да ме обгръщат. В тяхна власт

да се изгубя. Самотата,
сълзите, болката, тъгата
далечен спомен да останат,
на прах и пепел те да станат.

Любов гореща да усещам,
в очи красиви да се вглеждам,
любим човек да ме прегърне
и няма никой да ме върне

към този ад- жесток, суров,
без капка искрена любов.
Тогава с радост вече може
да кажа силно: "Ти си, Боже,
комуто кланям се сега!
Благодаря ти за това!"

© Цветелина Янкова Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??