Изповед на една сълза

Сълза съм аз, изпълнила окото на сърна,

тъгата е отдавна моя тиха спътница, сестра…

Ний срещнахме се някога във време на прелом,

когато Раят рухна и смъртта навлезе с взлом…

Преди аз бях частица от прохладната роса,

която капеше от тихи и уханни дървеса,

разливах се в потоци темпераментни и буйни,

в които вглеждаха се и небето, и звездите лъчеструйни.

И още гушех се в листата нежни на цветята,

пързалях се надолу, после литвах в небесата,

там с дъгата аз палувах, сетне пак се втурвах със любов

да целуна и тревата, и пръстта, и всичко, що изваял беше Бог.

Тогаз не знаеха създанията що е страх и скръб,

овца пасеше редом с вълк, сърната пък до лъв…

И всичко сътворено бе да диша щастие и радост

за времена безкрайни, сгрявани от Божията благост.

И всичко бе доведено от Бог до съвършенство,

непостижима днес хармония, невъображаемо блаженство…

Ала над всички бе човекът най-честит и надарен,

да носи той божествен дух и мъдрост бе определен.

Безспирно с Господ разговаряше и с благодат

проникнат бе тъй, както нищо друго в тоя свят.

Отецът беше го обгърнал в дивната си доброта,

жена му даде за другар – да не души го самота.

И към човека гледаше с покорство всяка твар,

нозе смирено сгъваше пред своя мъдър господар…

До никого не се докосваше ни скръб, ни жал, печал,

на болести и смърт все още никой там не се бе дал.

Защото злото се не вписваше в Божествения план

и, въпреки че само блъскаше отвън като противник нежелан,

все пак успя да се промъкне подло в райската градина

и ето, че повехна мигом тя и всяка плът загина…

Промъкна се, защото прелъстеният човек пропусна

в сърцето си коварство, що злощастно го откъсна

от привилегията да е безсмъртен божи син навеки

и с това обърка всичко и изгуби райските пътеки…

Срина се небето с грохот и звездите избледняха,

природата сниши се ниско, животните пък подивяха.

Гарванът изплака грозно, щом видя това разтление,

което се разля наоколо, поглъщайки прекрасното творение…

Една сърничка там заплете се объркана в шубрака

и горко разрида се тя, уплашена панически в сумрака.

А нейните очи, ах, те от скръб до болка бяха разширени,

от случващото се пред тях те гледаха печални, нажалени…             

Обикнах тез очи – две тихи всепоглъщащи вселени,

(такива си останаха до днес – невинни, мълчаливи и вглъбени)…

За тях в сълза да се превърна аз избрах, за да успея

да ги погаля и с дълбоката им драма да реша да заживея…  

Отдавна на земята аз простих се със това създание,

обаче други пак се раждат и в очите им като послание

от някакви далечни времена аз пак избликвам едра, натежала

с носталгия по Рая някогашен и зарад болящата промяна…

А всичко измени се и светът днес, без да осъзнава,

се лута в тъмни лабиринти, в тях блъска се, пропада.

Човекът сам избра да се лиши от светлината на живота

и, вместо да заплаче, той безумно смее се и прогневява Бога.

Защо се смееш ти, окаяни човече, триж проклети?

Защото за Христос ти всеки ден превръщаш във разпети?

Защото в кръв опръскани са твоите ръце до лакти?

И с отрова ти откърмяш своите деца нещастни?...

Затуй ли, щото в цялата природа ти единствен

смятан си за най-опасния злодей и враг убийствен,

благодарение на който днес планетата кипи в метежи

и никне смърт до язва, ах, ще спрат ли твоите кроежи?!

Едва ли, както и едва ли адът някога ще се изпразни,

ала затуй не сещаш се, обсебен от дела поразни…

Наместо теб животните събрали са в очите си тъгата –

на тебе тя принадлежи, за нея ти копней душата…

Сълза съм аз, изпълнила окото на сърна,

но иде ден и в Рая тя ще срещне радостта…

Ала за теб, Човек, животът и смъртта ще поведат дуел,

пожелай ме и ще дойда – Ад от Рай разделя се чрез мен…

                                                       Русе, 04 април 2010 г.

                                                       (Великден)