Дните ме затрупваха.

Минутите и часовете

се превръщаха

във тежки камъни,

увиснали за всяка

моя клетка.

Мислите ми чакаха

да се родят,

но нямаше спасение.

Зад сключения кръгозор,

заключен зад очите ми,

не виждах избавление.

Отправих взор

към края на Вселената.

Светът се сви, изтля.

Като във звезден колапс

го погълнах –

и няма светлина.

Заключих всичко

в себе си.

Продъних се.

През дупката

проврях ръка.

Навих около китката си

правата на времето.

Промъкнах се

през образувалата се спирала.

И ето ме –

изправена и полудяла.

Отръсквам се –

от всички тежки камъни,

които,

захванати за всички

мои клетки,

звънят като камбани.

Отръсквам се –

от всичките си

знания,

задръстили

омекналата ми глава.

Отръсквам се –

звънят

свободните

ми клетки,

трептят

със всичките си

окончания.

Тръбят

из цялата Вселена –

заменям

всичко

за…