С пресъхнали устни,
моли за капчица вода,
безсилна е, без власт,
крещяща в самотата с уморен, жаден глас.

Заравя лицето си,
с полуизгорени очи,
нима ще може да вижда 
с кристален поглед под черната земя,
нима там ще намери милостиви лъчи?

Никаква душа няма,
няма на кой да изкрещи своята изгаряща мъка,
протяга ръце с надежди от жар,
ала животът безмилостно й отвръща с онази гореща твар.

Нима никога няма да се спасиш, ей, пустиньо,
защо ли е така начертана твойта съдба?
Крещиш, но слънцето ти изгаря дори и гласа,
в дълбоките ти сънища остава изворът на вечността.

  Милан Милев
  2.08.09