Помня искрата, която ми прати...

Помня как с нея ме обърка!

Помня как сърцето ми разклати, 

И помня откъде всичко тръгна!

Леки комплименти и жестове мили,

правеше ми всеки ден!

Със сладки думи и усмивки невинни,

харесах те по начин необикновен!

Надеждата в мен живееше,

че някак си, дори малко ме харесваш.

Слънцето над мен грееше,

но не само да го усещаш!

Дойде и денят, който всичко преобърна.

Промени мен дори самата.

Щастието ми отново се върна,

и светна като лъч във тъмнината.

И някак молитвите ми се сбъднаха.

И живота ми се усмихна.

Мечтите ми в реалност се превърнаха,

и любовта ми се усили, не затихна!

Ревнувах дори от въздуха около него,

защото много силно го обичах,

Не исках да съм човек с голямо его,

но на такъв заприличах.

Дори не успях да ти дам и част от моята любов,

ти не ми позволи...

Ти за нея не бе готов.

И сега толкова много боли!

И вече да те виждам, гласа ти да чувам,

е като нож в моите гърди!

Не искам за теб да пиша, а да те целувам.

Жадувам за твоите очи.

Но не и със сълзи...