Помня искрата, която ми прати...
Помня как с нея ме обърка!
Помня как сърцето ми разклати,
И помня откъде всичко тръгна!
Леки комплименти и жестове мили,
правеше ми всеки ден!
Със сладки думи и усмивки невинни,
харесах те по начин необикновен!
Надеждата в мен живееше,
че някак си, дори малко ме харесваш.
Слънцето над мен грееше,
но не само да го усещаш!
Дойде и денят, който всичко преобърна.
Промени мен дори самата.
Щастието ми отново се върна,
и светна като лъч във тъмнината.
И някак молитвите ми се сбъднаха.
И живота ми се усмихна.
Мечтите ми в реалност се превърнаха,
и любовта ми се усили, не затихна!
Ревнувах дори от въздуха около него,
защото много силно го обичах,
Не исках да съм човек с голямо его,
но на такъв заприличах.
Дори не успях да ти дам и част от моята любов,
ти не ми позволи...
Ти за нея не бе готов.
И сега толкова много боли!
И вече да те виждам, гласа ти да чувам,
е като нож в моите гърди!
Не искам за теб да пиша, а да те целувам.
Жадувам за твоите очи.
Но не и със сълзи...
© Вероника Николова Все права защищены