Полъхът на есенни листа

и до болка познатата от природата миризма

те улавя в този древен капан на вечността.

Питаме се за съществуването, за почтеността,

но на този свят има малко отговори

и само въпроси, незададени, неоспорени...

Замисляме се за смисъла, за истинността

и трудно сами си даваме отговор за възвишеността,

или поне аз така мисля, обобщавам,

искам и вярвам в чувствата, дори в лудостта,

че тайната неразгадана се крие в миризмата на розата,

в туптенето на човешкото сърце

и щастието при виждането на познато лице.

Вярвам, че се спотайва там, някъде в младостта,

в детската безгрижна усмивка

и от това, което се крие под сърдитата, меланхолична обвивка

на нещастните същества,

лишени от прегръдка и от поривите на свобода,

от непознатите за тях истина и красота...

Вярвам аз, че крие се всичко това

в малка, простичка сълза,

произлязла дълбоко от една чиста душа.

Но страхувам се аз, че този голям кръговрат

някога ще претърпи обрат

и всичко ще се промени, раздалечи,

а аз няма да седя тук, слушайки как Балкана ечи,

пчелите жужат,

птичките пеят

и радост хвърчи и изморява

тъгата и самотата осквернява.

Иска ми се да знам, че тук ще стоя 

и всичкото добро и зло ще позная

и душата и сърцето си ще съхраня,

а тази съвършеност - няма да разруша...