Душата ми е белият кенар,
прибран "за после" в бабината ракла.
Душата ми е старият чинар,
под който мама ме люляла и преплаквала.
Душата ми - на дяда шишанèто,
делийски още по баири броди.
Един алтън, дълбоко до сърцето,
войводски от куршума ми прободен.
Душата ми е халище тъкано,
събрало и кории, и поля.
Душата е на баба ми до стана...
В душата ми - вдовишката сълза...
Душата ми прилепва със катрана
на росните тютюни по разсъмване.
Душата ми - землянка във Балкана
и вечното катерене по Стръмното...
Душата ми е полетът на птиците,
потеглили към родния си юг...
Душата ми е огънят в зениците
и старите греди от парен бук...
Душата ми е черга под нозете ти,
събрала цветовете на Прекрасното.
Душата ми е скътана в ръцете ти
и във гласа ти, дето пита: - Как си?!
© Красимир Дяков Todos los derechos reservados