Съжалявам, че е толкова дълго, дано да имате търпение да го прочетете...

Вървеше момиче в утрин зимна,

мрачно, но с красота завидна.

Към училище само то крачеше,

нито един приятел не изскачаше.

Зад нея вървяха десетки хора,

подиграващи я без умора.

За щастие, злоба не я бе превзела,

само доброто й настроение бе отнела.

В черно все се обличаше,

в мрачните неща се увличаше,

зовеше смъртта при всяка подигравка,

при всяка подла хорска заигравка.

Но изпусна ръкавицата си изведнъж,

в този миг се зададе пороен дъжд.

Приветливо момче ръкавицата й взе,

доближи се до момичето, за да й я подаде.

Разтревожена, тя цялата се разтрепери,

не можеше място от страх да си намери.

Със сведена надолу глава му благодари

и устремено напред продължи да върви.

Не искаше поредната шега да изтърпи

и отново за това дълго да тъжи.

Но той просто искаше да разкрие

какво зад черните дрехи се крие,

дали външният мрак го има и отвътре,

искаше във вътрешността й да се промъкне.

Доближи се до нея. Мълчание.

Наслаждаваше се само на нейното сияние,

а тя все повече в себе си се вглъби,

не смееше нищо да промълви.

Тишина около тях цареше,

всеки другия да проговори зовеше.

Изведнъж момчето плахо заговори,

а след това момичето кратко отговори.

И така двамата се заприказваха,

все повече и повече се опознаваха.

До едно и също училище стигнаха,

но после пътищата им се разминаха.

Съдбата ги събираше през деня често,

че ще са щастливи заедно, ги обзе чувство шесто.

Един без друг те страдаха,

а часовете тъй бавно минаваха.

Щом се видеха, навъсените им лица се развеселяваха,

очите на единия с очите на другия заиграваха.

Усмивка жива се бе явила на нейното лице,

за нещо различно туптеше неговото сърце.

На края на деня те пак се срещнаха

и приветливо се усмихнаха.

Заедно качиха се на висока ограда,

момчето се погрижи момичето да не пострада.

Говореха, слушаха песните на студения вятър,

тя вече не се чувстваше аутсайдер.

Усмихваха се непрестанно,

съживени, очите им блещукаха постоянно.

Съдбата доведе гостенка в техните сърца,

тази гостенка беше любовта,

която душите им накара да запеят,

да танцуват, да се смеят, да живеят.

Една целувка тя им подари

и в този миг небето се озари.

Слънчеви лъчи облаците прогониха,

нови врати в природата се отвориха.

От силното вълнение момичето се разтрепери,

момчето също се опита спокойствие да намери.

Бутна тя ръкавицата си неволно

и ето, пак злото ще остане доволно.

Нещо сякаш надолу я тласна,

дойде черен облак, в буря прерасна.

Мигновено към земята тя полетя,

черен гарван над нея прелетя.

Цялото небе върху момчето се срина,

около него отново стана зима.

Без нея живота си не представяше,

копнеж да отиде при нея се задаваше.

Скочи надолу, сигурен, смел, сякаш насън,

порой и гръмотевици се задаваха навън.

Вятърът не пееше вече песента любовна,

чуваше се само мълвата злобна.

Падна до момичето момчето,

едва му биеше сърцето.

Погледнаха се двамата в агония,

а между тях лежеше предметът - съдбовният.

                                    01.04.2007г.