Сред толкова звезди красиви
аз търся своята звезда.
Тръба далечна нейде свири,
шуми зад мен неспящ града.
Но в миг след уличките криви --
безбройни гърбове стърчат
и виждам ниските могили
на гробовете. Тук мълчат
отдавна изживени случки --
на спомени любим прибой,
мечти, съдби различно скучни --
еднакви по завършек свой.
Защо да мисля и бленувам,
да бягам в дни и нощи сам,
щом викащ глас насън ще чувам
и свършекът си аз ще знам?
Нима и те не са чертали
във бъдещето светъл лъч,
нима не са се смели, пяли
с деца и радости и глъч.
Сега останали самотни
на времето си на върха,
четат се надписи несротни
на гробовете под лика.
Нима са всичко изживяли,
дали спокойни са били,
когато срещи отшумяли,
събудили се във зори --
отдавнашни, на цели ери,
но вчерашни у нечий ум --
внезапно толкоз остарели
изгубват се без глас и шум?!
Не, не, не искам да забравя
аз миналото някой ден;
не бих го и сменил за рая
и то ще ме спаси от тлен.
Сърцето ми -- пустиня глуха.
Душата ми -- гора без край.
Все търся някаква пролука,
а бясно псе зад мене лай!
25. септември 1994 г.
гр. Сливен
© Лъчезар Цонев Todos los derechos reservados