28 dic 2004, 19:56

Като Вечерница

  Poesía
1.3K 0 0
 Не ни остава никакво къде:
 скритото поле ни мами.
 Обръщам се към теб -
 посърнал стрък трева, 
 а ти си вече книжно слънце
 в сивото отгоре.
 Ключът е тук и там,
 навсякъде,
 ненужен.
 Защото съм препълнен с широта
 и виждам в теб зелено само.
 Ти, влюбена в красивите петна по пода,
 останала си в чуждото съзвездие.
 Когато свършва смисълът,
 а устремът остава,
 предвечният ми ужас знае:
 и другият никой ще дойде.

 Не съм това, не съм сънят 
 на слепите пространства.
 Но все по - близо са
 студените листа на немотата.
 Околното е цялата ми тъкан;
 аз - самият му разпад.
 И ти из не-света ми -
 залязъл светлоносец
 в насладата на своя плесенясал здрач.
 Но аз съм още вярващ -
 в смарагда
 на остатъчното твое съвършенство.

 
  

 
 

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Константин Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

Selección del editor

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Нека нямаш студени недели! 🇧🇬

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...

Стаи за... отдих 🇧🇬

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...

Празната 🇧🇬

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...