Като Вечерница

 Не ни остава никакво къде:
 скритото поле ни мами.
 Обръщам се към теб -
 посърнал стрък трева, 
 а ти си вече книжно слънце
 в сивото отгоре.
 Ключът е тук и там,
 навсякъде,
 ненужен.
 Защото съм препълнен с широта
 и виждам в теб зелено само.
 Ти, влюбена в красивите петна по пода,
 останала си в чуждото съзвездие.
 Когато свършва смисълът,
 а устремът остава,
 предвечният ми ужас знае:
 и другият никой ще дойде.

 Не съм това, не съм сънят 
 на слепите пространства.
 Но все по - близо са
 студените листа на немотата.
 Околното е цялата ми тъкан;
 аз - самият му разпад.
 И ти из не-света ми -
 залязъл светлоносец
 в насладата на своя плесенясал здрач.
 Но аз съм още вярващ -
 в смарагда
 на остатъчното твое съвършенство.