Седиш до кофата премръзнал и одърпан...

         В погледа ти се чете омраза и печал...

         Лицето мръсно, брада сплъстена. Коса - също...

         Кажи ми несретнико, откога не си ял? 

         Помниш ли какво е възглавница и завивка,

         от колко години не си лягал на креват?

         Ходил ли си скоро на море – на почивка?

         Нещастнико, само на спомени си може би богат...

         Състрадание човешко,  кинжално остро ме разсича:

         “Защо живееш  и обядваш до кофата със смет?

         Защо съдбата жестоко те отхвърли и обрича

да живееш като куче, да носиш страдания безчет?”

         Стискам гневно зъби...Продължавам по своя път...

         Напират думи за живота скапан и неговата ...мама!

         Ще те намерят, приятелю мой, някога с изстинала плът...

         За обществото ни май няма да е такава драма!

         А някъде в сграда, в центъра -  прекрасна и голяма,

         заситени господа, чешат езиците си и надават вой...

         Решават кардиналните ни проблеми – жалка измама! 

         Ако те намеря вдървен, няма да те ритна безразличен...

Тихо ще ти кажа: ”Блазе ти! Отърва се! Спи в покой!”

...............................................................................................

         А нейде...там...няма студ... Вълшебен глас...Мелодичен...