Седиш до кофата премръзнал и одърпан...
В погледа ти се чете омраза и печал...
Лицето мръсно, брада сплъстена. Коса - също...
Кажи ми несретнико, откога не си ял?
Помниш ли какво е възглавница и завивка,
от колко години не си лягал на креват?
Ходил ли си скоро на море – на почивка?
Нещастнико, само на спомени си може би богат...
Състрадание човешко, кинжално остро ме разсича:
“Защо живееш и обядваш до кофата със смет?
Защо съдбата жестоко те отхвърли и обрича
да живееш като куче, да носиш страдания безчет?” ...