КОГА ЛИ, КОГА?!...

Кога ли на всичко черта ще ударя,

ще плюя на „своите“ чужди мечти

и – тихо приел участта на клошаря,

Зова ще последвам на Своя Пастир?!

Кога ли ще тръгна навред по Земята

без страх за телесните нужди, без цел,

да търся небесната Истина – свята,

която е вечна и няма предел?!

Кога ще подпаля, каквото съм имал,

и бодро ще тръгна по пътя пеша

след дирята – бледа и твърде незрима –

на своята тъмна, проклета душа?!

Кога ще престана да моля глупешки

за смешни, неструващи нищо неща

и с чест ще призная за своите грешки,

а чуждите в миг ще простя с лекота?!

Кога ще престана да чакам награда

за всичко, което съм дал и ще дам?!

Кога ли ще спра по химери да страдам

и сам ще издигна на Правдата храм?!

Кога ли ще спра да осъждам онези,

които не мислят съвсем като мен,

и мъдро ще слушам и техните тези,

готов да се уча от всеки момент?!

Кога ли ще спра да желая да имам,

а само да бъда – да бъда Сега,

да бъда мелодия – в стих доловима…

Кога ли това ще се сбъдне, кога?!...

А всъщност изобщо дали ще се сбъдне –

дали ще успея да стана човек,

преди да прекрача в живота отвъден,

където очаква ме жребий нелек?!