Когато

10 nov 2009, 17:28

Poesía » Otra

626 0 2

Когато светлините вечер угасват

и капките дъжд забарабанят по стъклото,

отмивайки плавно грима и доброто,

страхът и надеждите бързо нарастват.

А, засегнато, егото в мен призовава

смело и дръзко за отмъщение,

тръгва на поход последният спомен -

да търси в ада спасение.

Когато душата ми черна чернее,

затрупана под жалост и злоба,

а сърцето ми скрито бавно линее,

поемам тогава глътка отрова...

От тебе!...

И чувствам се жива,

красива, нереално измамна,

а тя, самотата, за миг си отива

и слагам усмивка, изгнила отдавна...

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.