Когато

10.11.2009 г., 17:28 ч.

Поезия » Друга

593 0 2

Когато светлините вечер угасват

и капките дъжд забарабанят по стъклото,

отмивайки плавно грима и доброто,

страхът и надеждите бързо нарастват.

А, засегнато, егото в мен призовава

смело и дръзко за отмъщение,

тръгва на поход последният спомен -

да търси в ада спасение.

Когато душата ми черна чернее,

затрупана под жалост и злоба,

а сърцето ми скрито бавно линее,

поемам тогава глътка отрова...

От тебе!...

И чувствам се жива,

красива, нереално измамна,

а тя, самотата, за миг си отива

и слагам усмивка, изгнила отдавна...

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.