Когато
Когато светлините вечер угасват
и капките дъжд забарабанят по стъклото,
отмивайки плавно грима и доброто,
страхът и надеждите бързо нарастват.
А, засегнато, егото в мен призовава
смело и дръзко за отмъщение,
тръгва на поход последният спомен -
да търси в ада спасение.
Когато душата ми черна чернее,
затрупана под жалост и злоба,
а сърцето ми скрито бавно линее,
поемам тогава глътка отрова...
От тебе!...
И чувствам се жива,
красива, нереално измамна,
а тя, самотата, за миг си отива
и слагам усмивка, изгнила отдавна...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Десислава Танева Всички права запазени
