В средата на стаята, с тъга по ъглите,

усещам безкрая...И сякаш стрелките

спрели са в нищото...нейде...вовеки...

Душата е повече, а по-малко - човекът.

Въже от тавана се спуска в безмълвие,

лъжа е, че раните зарастват от сълзите.

Оттатък сме просяци, бездомни клошари...

Един е апашът, а много - стражарите.

Когато в безгрижие се люшкам над бездната,

без да се питам накъде да погледна,

усещам, че в мрака се ражда симфония,

безгрешно изсвирена в предсмъртна агония.

И ако някога някой попита загрижено

как съм и как ще се бия без броня,

нека знае и нека разказва,

че аз не съм легион...А колония.