В средата на стаята, с тъга по ъглите,
усещам безкрая...И сякаш стрелките
спрели са в нищото...нейде...вовеки...
Душата е повече, а по-малко - човекът.
Въже от тавана се спуска в безмълвие,
лъжа е, че раните зарастват от сълзите.
Оттатък сме просяци, бездомни клошари...
Един е апашът, а много - стражарите.
Когато в безгрижие се люшкам над бездната,
без да се питам накъде да погледна,
усещам, че в мрака се ражда симфония,
безгрешно изсвирена в предсмъртна агония. ...