Потъва слънцето и пъпли мракът,
вървя отново - пак по пътя стар,
а времето лети и мен не чака,
като безкрайно мигащ светофар.
Морето пак блести на хоризонта,
на фона му - самотното дърво,
и сенки бавно все проточват се по фронта,
но днес дървото вече е едно...
Поскърцва клон, дървото се протяга,
да стигне то любимата гора,
дали сърцето дървено се стяга?
нима не знае, че я няма вече тя... ...