Потъва слънцето и пъпли мракът,
вървя отново - пак по пътя стар,
а времето лети и мен не чака,
като безкрайно мигащ светофар.

Морето пак блести на хоризонта,
на фона му - самотното дърво,
и сенки бавно все проточват се по фронта,
но днес дървото вече е едно...

Поскърцва клон, дървото се протяга,
да стигне то любимата гора,
дали сърцето дървено се стяга?
нима не знае, че я няма вече тя...

***

Морето пак блести.
Отминал спомен...
Гора се извисява край брега
с напъпил цвят,
най-сетне помен,
че идва пак след зима - пролетта.

Сега е сутрин, малката горичка
събужда се със звука на вълни.
Прохладно е и пак пропява птичка,
Денят ще е прекрасен!
Може би...

Започва ден 
и слънцето изгрява,
дочува се в прибоя порив нов,
усилва се, това го загрозява...
Гърмеж... дали е някой пак на лов?

Земята се рзтресе със странен тътен.
Какво ли става?
Що ли за беда?
И въздухът как стана странно мътен?
Каква е тази дразнеща мъгла?

Отново тътен, пада нещо тежко 
и само за секунди още две,
и после бавно се провлачва нещо,
а то от звяр по-силно все реве...

Огромно свлачище се срина до дървото,
достигна с грохот морските вълни,
а то седи, ослушва се самото
да чуе от другари новини...
***
Вървя по пътя, залезът се скрива,
отскачам леко вляво, настрани.
Денят работен свърши, всеки си отива
с кола, камион и с багера дори...

Дървото пак е там,
горичка – няма,
Но има дупка, с четири стени!
И някой се провиква:„Днеска няма,
ще го съборим утре, остави...”

Започва здрач земята да поглъща,
морето спира с блясъка си жив...
И ето, след година пак се връщам,
дървото не е там,
хотелът – мълчалив...