Ти и аз в тишината.
Ти и аз сме сами.

Мен ме обзема самотата;
заобиколена съм от лъжи.

Колкото си красив ти,

толкова и всяка дума твоя,

но и красива, от лъжата ти ме боли,
след всичко как да остана твоя?

Не желая да плача, но роня сълзи.
Не желая да стена, но сърцето ми силно кърви.
Чуя ли аз красивата лъжа -
не, няма да издържа!

А погледът ти, лицемерно топъл и смирен,
насочен е със съжаление към мен.
Кристално стана моето сърце,
с този поглед го разцепи на две.

В мрака на нощта и душата си,
се опитвам да събера парченцата
на сърцето си, на живота си;

спомени, моменти, красивите неща.

Чувам пак красивата лъжа,
ех, защо е толкова красива?
Заслепявам се от тази красота,
осъзнавайки, всъщност, колко съм страхлива.

Искам истината да грейне в мрака,
искам истината да разцепи тишината,
искам грозна истина да ме посети,
искам истината да видя в погледа ти!