В ледено студената нощ разперих криле и пробвах да полетя.

Но защо сякаш хиляди игли от лед се забиха в мен?

Забравила как да летя,

останах в плен на твоята самота.

Отказвах се всеки път, когато докосвах с пръсти ръба.

Смелостта се изпаряваше.

Тръпки полазваха гърба.

Прекалено дълго стоях на земята.

Изгубих себе си самата.

Подлъгана от красивата ти усмивка, сама си оковах крилете.

И сега  съжаляваща крещя: "Полетете!"

Но как да се освободя със завързани ръце?

Как да те напусна със разбитото си сърце?

Ето защо продължавам да стоя на ръба на тази зловеща кула,

крадяща и последните ми глътки въдух.

Нещо отвътре ме изгаря, но ти не забелязваш.

Само вятърът развява сега косите ни

и преплита невъзможно съдбите ни.