По онази крива пътека,

по която отдавна вървя, 

съм намирал любов и утеха,

много болка и долна лъжа...

И защо все на мене? - се питах. 

Толкоз грях ли съм сторил, за Бога? 

Гордостта ми пред теб коленичи, 

но смирение бърках... с умора. 

Да се чуди човек на заблудата, 

че живял по клишета и рамки 

би прокопсал, и без да загуби 

ще се чувства блажен и под камъка... 

Но уви, този свят не разбира 

и не иска да знае дори. 

В две дузини дъски те прибира, 

без значение, който да си... 

Аз все още вървя и не спирам, 

но мълчат мойте бъдещи думи. 

Всеки ден преди теб съм умирал, 

но ме раждаше вярата в чудото. 

И след толкова дълго мълчание, 

ти си чула гласа на молитвите. 

Колко време се лутах в мечтание 

и се давех дълбоко на плиткото... 

На въпроса - защо ми е трудно, 

от инат сам не си отговарях, 

и кошмарите повече сбъдвах 

от копнежите страстни наяве.  

А дали пътят скоро ще свърши 

осъзнал, че съм твойта любов, 

ще намигнеш с око иронично,

да се сетя за кривото колело... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

07.03.2024