По онази крива пътека,
по която отдавна вървя,
съм намирал любов и утеха,
много болка и долна лъжа...
И защо все на мене? - се питах.
Толкоз грях ли съм сторил, за Бога?
Гордостта ми пред теб коленичи,
но смирение бърках... с умора.
Да се чуди човек на заблудата,
че живял по клишета и рамки
би прокопсал, и без да загуби
ще се чувства блажен и под камъка...
Но уви, този свят не разбира
и не иска да знае дори.
В две дузини дъски те прибира,
без значение, който да си...
Аз все още вървя и не спирам,
но мълчат мойте бъдещи думи.
Всеки ден преди теб съм умирал,
но ме раждаше вярата в чудото.
И след толкова дълго мълчание,
ти си чула гласа на молитвите.
Колко време се лутах в мечтание
и се давех дълбоко на плиткото...
На въпроса - защо ми е трудно,
от инат сам не си отговарях,
и кошмарите повече сбъдвах
от копнежите страстни наяве.
А дали пътят скоро ще свърши
осъзнал, че съм твойта любов,
ще намигнеш с око иронично,
да се сетя за кривото колело...
©тихопат.
Данаил Антонов
07.03.2024
© Данаил Антонов Всички права запазени