Есента попарила е всичко.
Покрила е с оранжеви листа
земя, душа, сърце и всичко...
Изгони и зелените поля.

Останали са много малко,
и те все още се държат.
И искат слънцето при тях да се завърне,
ала уви... затворен е кръгът.
 

Тъй както сменят се сезони,
така и ред за нас май е дошъл.
Сланата есенна дървета ще оголи,
килим застлала... невероятно жълт.

Стърчат и плачат празните корони
в молитвата последна вдигнали ръце,
макар тъй сиви, изкривени, грозни,
тя идва от туптящото и стенещо сърце.

Пейзажът жълт кафяв ще стане.
Знам го и от болката крещя.
Листата паднали са спомените наши.
Короната е моята оголена душа.

Снегът, си мислят, всичко ще оправи.
Ще скрие загубата, болка и тъга.
Еднакво бяло всичко ще направи,
ала решението истинско ли е това...