Кутията на Пандора

Ти искаше със нежните си пръсти

върху мойто тяло да откриеш

изчезнали цивилизации.

Загребваше във него като весло на лодка

и по вълните му сърфираха ръцете ти.

Ръцете ти ми вярваха

и твърде смело се впуснаха

в това жадувано пътуване антично.

Откриваше как малката космична клетка,

която в миг на любов,

историята на човечеството бе събрала,

се разгръщаше във хълмовидна вечност,

от тайнствени запуснати гробове,

в контури змиевидни, в отпечатъци

от ледникови периоди, от земетресения,

гняв на пожари и  човешки откровения...

Препускаха вълшебните ти пръсти,

разбиваха вълни от спомени...

Пропити с  болка и копнежи

вълни, мълвящи древните предания

за райските врати, изгубени от алчност

и за безсмъртие, родено от желание.

В ръцете ти - убийци - мойто тяло

обречено бе да изчезва в свойте предели

и да се свие в извор, от който

да избликнат реки със нови очертания,

опасващи единствено възможен свят

тук - и сега - легло от страст и пухкави къдели.

И устните ти разораха мойто тяло

като земя безбрежна.

Дълбаха алчно плодородната му същност,

засяха кротко  в него молитвите си нежни...

Но мойто тяло на твоите молитви

бе неподвластно като дим.

То искаше във таен замък да те отведе,

да махне паяжините, да засияят свещите

и с мойто тяло, като със причастие,

душите си сгрешени да простим.

Ти искаше безмълвно, с кръвта пулсираща,

на кладата на мойто тяло

всички бездомни, безлюбовни дни да изгориш

и като пред икона, смирено да застанеш -

сърцето си във дар принесъл -

всички грехове да си простиш.

Ти искаше в отблясъка на мойто тяло,

изгубило злините,

да видиш своето безоблачно небе.

Единственото, което не поиска

от мойто тяло, бе надеждата,

а само нея то можеше да ти даде.