По Сизифовски делник помъкнали
все сами си говорим, учтиво,
и сме хора, но само по мръкнало,
през деня – тръни в Божата нива.
И какво ли след свойто рождение,
сме донесли, та вечно е гладна,
тази плът, и душата къде ни е?
Даже седем небета да паднат,
в битието си кротко залутани,
съвеста ни след другите крета
и все чакаме Господ на скута ни,
да изпусне случайно късмета.
И вървим по задънени улици,
в стегнат възел сърцата оплели,
песни, стихове, рози и люляци,
обич слънчева? Шменти капели!
Залъгалки са те, за поетите,
нека пишат... измислена сага
Пред смъртта коленичи невзетото -
любовта, от която си бягал...
Ако стигнеш звездите, незримите,
все една и за теб ще засвети...
все един ще заплаче над римите,
теб побрали навярно... Къде ти...
© Надежда Ангелова Todos los derechos reservados