Във парка кривите пътеките
отвеждат ме в сакрален кът.
Олющените бели пейки
на слънцето след дъжд сега блестят.

От тях са три без облегалки,
четвъртата ни гледа с гръб.
Едно момиче нечии коси грижовно гали
и влюбено и двамата мълчат.

На пейката, която чезне в сянка,
под клоните на мрачното дърво
е друга двойка - непознати,
обсъждащи загубен таен път.

А мястото на две е разделено -
отляво - сянка; отдясно - светлина.
В средата тихичко приседна
една самотна възрастна жена.

Отпуснати ръцете й едвам държаха
прозрачно пликче с едър портокал.
Във езерцето вече има само бурен,
ала и двете гледахме натам.

Не зная аз дали на тези хора
направило е впечатление, че там
на пейката последна, до завоя
седи човек, от слънцето огрян.

Дали видяха те на сянка
как гарваните чоплят влажната земя.
А там, където слънце пада,
един графитен гълъб отлетя.

Тревата в мрака зелене,
но не личи прекрасната роса.
На светлина тя весело се смее,
полюшвана от птичите крила.

Аз някога не подозирах, но ето - вече зная,
че всяко нещо сменя своя ход;
че хората си тръгват, птиците отлитат,
че даже сянката дарява нов живот

на нежни или черни мисли,
в зависимост с кого или дали делиш.
На пейките със дамата седяхме не самички,
а във компания на друго време
                                       и на друг живот.

На А.