Към себе си

Не чуваш ли душата ти как плаче,

залостена от теб зад хиляди врати?

Измъчвана от глад и силна жажда,

на две превита от болката скимти.

А ти обличаш я с одеждите на фалша,

гримираш я със цветовете на лъжата

и гордо като бойно знаме я развяваш,

да покориш със нея света на суетата.

На всеки я предлагаш без угризения,

купуваш с нея власт, богатство и пари. 

Без срам разменяш я за своите капризи

и за предателството учиш я да си мълчи.

Но някога, когато вече всичко си спечелил,

във някой час на неочаквано прозрение,

ще осъзнаеш колко малко всъщност имаш,

останал ням и глух за нейното мъчение.

Тогава трябва от нея прошка да поискаш,

смирено да се вслушаш в нейните слова,

да разбереш, че тя ще остане вечно вярна

на твоето единствено спасение - любовта.