Към теб
Опит за стихотворение
Не зная коя съм,
не зная къде си
и дали ще те видя отново...
Сърцето ми гори за тебе,
Душата е малък храм,
Обичам те, любими,
ела, губя те пак, и пак...
И трудно е аз знам,
да срещнеш някой ден
своята половинка...
Гори вътре в мен жарава,
и запалва тънките, оголели струни.
Може би някога, някъде,
ръцете топли ще те погалят,
и жадно, с порива на споделеност- ще те сграбчат,
а в дъха ни ще нарастне и нашата любов, родена от мечти...
И колкото да се отдалечаваш,
молейки те кротко за нежност,
аз знам- ще те зърна отново.
... някой ден...
В прегръдка кротка ще те обгърна
и пламва всичко в мен.
Сега косите ми полегнали са уморено,
а устните- остават безмълвни сводници на грехове,
сред тях, превръщаме се ние,
в утихнал зов от небесната природна стихия.
И няма да забравя,
нито името, нито твоя глас,
ще горят прегради,
ще прескоча стени,
ще викам и плача за тебе,
Обич моя!
Ела при мен!
Очите ти са езера,синьозелени,
готова съм да потъна в тяхната безкрайност
и да възкръсна от пепелта с вик на надежда...
За теб, любими!
И ако това е краят,
щастлив в нещастието
нека бъда аз,
прекрачвам планини,
и спъвам се в хорски думи,
тъгата с вопъл ,
е като набраздено ято.
Устните ми пламват
от любов голяма,
чертаят при залеза,
миналите прегорели страсти,
с красиви обръчи от сласт...
Докосна ли те само,
умирам от копнежи,
по дланите ми с тънки вени,
падат моменти срещи.
И знам-пак ще те срещна...
Обич моя!Някой ден!...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Ана Янкова Todos los derechos reservados
Това съм аз, без маска, без грим, без преструвки, такава съвсем обикновена, а с толкова мечти и търсения...
