В нощ безлунна вият вълци,
вихри стенат в черен мрак,
вяра няма даже зрънце,
властва страх, смразява чак.

Нито лъч, дори искрица,
или ден да се роди,
във тъмата грачи птица,
смъртни укази реди.

Път без край се там простира,
поглед хвърлям и едва
дъх поемам от всемира
и приспивам пак гнева.

Слабост грешна, но човешка
са въпросите безброй.
Тежка е съдбата, тежка...
да не видиш миг покой.

Скитам, питам и ридая,
отклик липсва, само ек.
За страдания не зная
где да търся чуден лек.

Жертва – дан на бог всесилен –
кръв дарявам и сърце.
Взор отправям към зефира,
скръствам свойте две ръце.

Нека да открия смисъл
и надежда във деня,
да изляза светла, чиста
от капана на нощта.

Искам тайни да разкрия
и да черпя от мощта
на природните стихии,
в огън да се преродя.

Искам, ала се смирявам,
гордостта е смъртен грях
бавно, с болка се изправям
и загърбвам всеки страх.

Аз жена ще си остана –
крехка, твърда, студ и зной,
в розова зора обляна
продължавам пътя свой.

Той ме води към звездите,
нищо че далеч са те.
Който в този свят е искрен
в онзи ще е най-блажен...