Къщата

Тъжна си, къщице... и ослепяла.

Някой избоде очите ти бели.  

Ти прокърви, ала още си цяла...

още очакваш светли недели.

Тихо вратата самотно плаче.

Беше... не беше... всичко се срина.

А стъпалата като сираче

чакат познати стъпки да минат.

Нощем в сърцето ти сенки се сливат –

пак си красива, горда и пълна.

Има ли някой от всички живи

твоята горест днес да прегърне?

Бавно угасваш като свещица...

Въгленче будно... кротичко тлееш.

В нечия руса детска главица,

къщице мила, още живееш.