Къщата
Тъжна си, къщице... и ослепяла.
Някой избоде очите ти бели.
Ти прокърви, ала още си цяла...
още очакваш светли недели.
Тихо вратата самотно плаче.
Беше... не беше... всичко се срина.
А стъпалата като сираче
чакат познати стъпки да минат.
Нощем в сърцето ти сенки се сливат –
пак си красива, горда и пълна.
Има ли някой от всички живи
твоята горест днес да прегърне?
Бавно угасваш като свещица...
Въгленче будно... кротичко тлееш.
В нечия руса детска главица,
къщице мила, още живееш.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нина Чилиянска Всички права запазени
