Стареят къщите, облегнати една на друга,
когато никой в този град на друг не се обляга.
Самотна, нощем сянката ми скрива се от мене
и заживява в техните комини,
а аз оставам с декемврийска вечер като тая -
дори снегът от мен се плаши и изчезва,
веднага щом докосне раменете ми.
Усмихнати са къщите и свели покриви,
споделят мислите си и се бранят от вика на вятъра
и сякаш взаимно отразяват белотата на стените си,
и сякаш взаимно се лекуват от страха си -
страхът от тая неизбежна преходност. ...