Понякога човек иска да бъде забравен.
Скрива снимки разни под пода дървен и неравен.
Тръгва сам на път
и разбира за сетен път,
че човек си е сам самичък.
Няма сродна душа,
няма половинки.
Те и без това са тъга,
съмнения и понякога лъжа.

Стига! Добре се разбра това.
Всеки болката сам избира
как да я провокира.
Не съм такава!
С думите просто си играя.
За любовта вече всичко зная.
По-вечна от нея няма.
Когато тя е в теб и към теб е насочена,
а не в дупка, в празна яма.
Тогава тя е вечна.

Връща се човека от пътя.
Отдъхнал и освежен.
Сяда пак на масата сам
и вечерята се сервира.
Пристига тя!
Любимата му една!
Хората казват, че свикнала му била
да броди той човека
по реки и езера,
по планини и морета,
за да потули болката свирепа.

Тя вярна му била.
 В бащиния дом
чакала го с бутилка ром
и цигара, едничка само,
че вредна е тя и бръчки
повече ще направи,
отколкото живота ти причинява.
Слънцето се скри,
взе да причернява.
Буря сякаш наближава.
Положила глава
тя се спряла.
Затоплила скут,
стоплила сърце
от ноемврийският студ
и целувка подарила.

Това била любовта.
Вечната, святата и чистата любов.
Любовта към теб.