Ледена въздишка

И пак по снежна земя
стъпки нечий аз следя,
мойта болка крия едва.

За последен път,
по път непознат,
сред квартал беден
от мизерност хора крещят.

А зад мен
следи ме дух непознат,
сред ледна тъма
ледна ръка докосва едва.

И сред милувките
на поредния сняг
до мизерните къщурки
черна болест уморена лежи.

В прозорчето мръсно
поредна жертва, но късно,
очите им мокри и мътни,
мойте братя в робски керван,
черна богиня дочакват едвам.

Приятел топъл
на кръв студена,
по несмислена усмивка
ясна въздишка.

Острие се леко впива,
кожа топла пробива.
Животът е вече нищо.
Но ние имаме всичко!

Наш приятел и верен другар
под злоба студена
и черна покривка
е свел подла усмивка.

Смъртта, вече приятел близък,
ясен изход към рай непознат.