Но много радост не е на добро!
В една ужасна нощ, когато буря
ломеше планината с грозен рев
и от небето, като из ведро
се лееше порой, вековни мури
пращяха като съчки, Милохнев

бе влязъл сам във стаята позната
и празен поглед в старата икона
бе вперил. Ненадейно ужас ням
пробяга по лицето му, когато
съзря под нея в нишата-прислона
старинна лампа. Тя стоеше там

от дълго време, но едва сега
съгледа той изящните мотиви,
с които бе изкусно украсена!
Дванадесет мъже, като дъга
опасваха светилника красиво
и всеки следващ бе изобразен

от предния по-грозен. Най-зловещ
бе сетния – изчадие на мрака.
Пред него Сатаната ангел бе.
Най-чудното във тази дивна вещ,
бе тайнственият надпис на капака.
Самият той пък бе като небе –

полукълбо, обсипано с рубини,
което със ръцете си крепяха
мъжете странни. В центъра под него
поставено бе друго в пръстен син
и в него изумрудено трептяха
студени светлини. Извън обсега

на тяхното сияние зловещо
простенваше в комина вятър леден
и сети Милохнев студена пот
да го избива. Ужасът от нещо
по-страшно от смъртта го сграби. Бледен
изскочи той от стаята. Живот

почувства как във вените пълзи,
едва когато Ладика видя
и в нейните прегръдки, уморен,
спасение подири. Със сълзи
в очите нежно милваше го тя,
целуваше челото му студено.

(следва)