(На дъщеря ми)

Преди стотици години

        в едно малко кралство

               на една далечна страна,

                     високо, високо, сред планините,

живял магьосникът Емонд.

Сам сред скалите

        на своя пещерен дом,

               до които

не се осмелявали да достигнат

        и планинските, диви кози.

               За свои приятели, верни слуги

                       той имал единствено лешоядите

                                 и орлите.

С ръст на джудже,

       но могъщ бил Емонд и силен.

И макар в самота да минавали дните му,

               самотен Емонд не бил...

По цели дни възседнал орлите,

               се реел над бездните Емонд

 и всичко

     от висотата на погледа птичи:

          Живот и смърт,

               щастие и тревога…

му се струвало глупаво, незначително…

Различен бил Емонд от хората,

      защото отгоре

           нещата изглеждат различни…

              *   *   *

Но ето, на краля на онази страна

           му се родила прекрасна принцеса…

и той,

      заедно с всички останали

         феи,

              магьосници,

                         разни гадатели

и джуджета,

повикал и Емонд в двореца.

Да му разкрият как да отгледа 

                        и орисат принцесата.

-Подготви я да стане кралица –

        казала тихо Планинската фея. 

-Омъжи я за рицар!

-Не! Кръсти я в името Божие

      и в манастир изпрати я!

-Ще стане нежно момиче –

      накрая казала Снежната вещица –

и ще бъда обичана като никоя…

Но ще умре от отрова,

            която ще сипе в сърцето ѝ… -

И посочила Емонд със пръст

                      и изрекла -

Тогова!

-В тъмница! – Извикал уплашено кралят –

           Отведете джуджето в най-високата кула!

Мигом скочили няколко рицари

                   и оковали Емонд в окови...

                        и го повели навън…

Но едва достигнали до тъмницата,

                                         като в сън,

Емонд отскубнал се,

                   и се хвърлил от кулата в нищото...

където птиците хищни

       го грабнали 

               и отнесли

                     на своите силни криле…

            *   *   *

Отминали много лета,

много бури в планината бушували,

изтекла много дъждовна вода

и повече никой за Емонд не чул.

Всички забравили Емонд, джуджето,

но той не забравил обидата… Клетият!

Живеел сам, там високо, с орлите…

Но един ден…

Един ден зърнал от висините

момиче.

По-прекрасна от изгрева слънчев,

по-самотна от залеза

и по-нежна от пролетно слънце

била станала дъщерята на краля...

И Емонд се влюбил.

Застанал пред нея

              и плахо попитал:

-Здравей! Защо си сама?

-Към къщи се връщахме... 

            Имах свита... 

Буря

       застигна ни, в уж спокойната, планина. –

И принцесата горко заплакала. –

Кални потоци влачеха мъртви и камъни...

Всички край мене умряха...

Моля те, помогни ми да стигна дома.

-Бих могъл. -

Отвърнал и Емонд,

после внезапно запитал:

-Искаш ли да ми станеш жена?

-Твоя жена?! Но аз съм принцеса

и обещана съм вече на друг…

                               Той е рицар, 

 а ти...

               си джудже...

А аз не трябва дори да разговарям с джуджета…

-Значи ти си дъщерята на краля...

-Да! А ти си…

-Джудже.

-И наричаш се…

-Емонд.

Пребледняло от страх лицето 

на прекрасната, млада принцеса.

И сърцето и 

            също се свило от страх.

-Пощади ме! – Свела очи,

а той и отвърнал, Емонд, джуджето:

-Знаеш ли… така и до днес не разбрах

             злите думи на Снежната вещица.

Аз всъщност никому не желая смъртта.

Живеех сам и единствено имах орлите…

До мига,

във който видях те да скиташ сама

и тъгата да мокри очите ти…

-Пусни ме… Нека сега си вървя… -

Промълвила отново принцесата.

-Върви,

но доникъде няма да стигнеш сама! -

Емонд махнал и един от орлите,

                              които кръжали над тях

се спуснал и го отнесъл…

              *   *   *

Омагьосана планина…

Дълго принцесата скитала сред скалите,

дълго търсила път към дома,

дълго не срещнала никъде, никой…

и накрая сама пожелала смъртта.

Но ето, отново от висините,

Емонд се спуснал,

      протегнал ръка,

            казал и тихо: -Ела!

Виждаш ли, аз не желая смъртта ти... - 

И отнесъл принцесата

   чак до вратите

        на бащиния и, роден палат.

          *   *   *

Зарадвал се царят,

                ликували всички,

принцесата също се радвала с тях…

Но после, когато

останала 

        будна,

              самотна

                    и тъжна,

                          самичка

                              в нощта…

и си спомнила

          планината,

                 Емонд,

                       бурята

                            и дъжда… 

Отново потръпнала в страх.

Но и нещо различно

               нахлуло в душата и...

Някаква странна тъга…

Съзряла отново очите му,

            на самотно дете.

И отново, високо, орлите

          я понесли на силни криле…

И отново, отново, отново…

          тихо името Емонд изричала

и точно тогава разбрала,

че го обича...

        *   *   * 

Принцеса…

Сърце на момиче било сърцето и.

То искало всичко:

    Любов и тревога,

          да бъде обичано,

                искало огъня,

който да стопля гърдите и нощем.

        И искала още…

                искала още...

И тази отрова потекла в кръвта и,

       стопила страха и,

               отнела ума и…

И един ден 

       след поредица трепетни нощи

тя застанала смело пред краля

и изрекла най-невъзможното:

-Да се омъжа за Емонд желая!

А той отпърво нищо не казал.

Просто стоял и се взирал сред стаята.

После много тихо продумал:

-Не зная

откъде ти хрумна това…

                          за джуджето…

Не зная и дали си забравила

словата на Снежната вещица,

но онова, което наистина зная,

е че да слушам дори не желая

за Емонд. – казал кралят 

                 и добавил зловещо –

От днес забранявам

              да напускаш двореца…

Забранявам ти още нещо:

Да напускаш дори и своята стая,

дотогава, до когато аз пожелая!

           *   *   *

Глупав крал… Нещастно момиче!

Кой на сърцето ще заповяда?!

Кой на сърцето ще забрани да обича?!

Кой любовта ще заключи във стая?!

Джуджета, принцеси,

          дворци и забрани...

                  Нищо от тях не остава.

И една нощ принцесата просто избягала, 

         отправена

             към скалистото кралство на Емонд.

Не, тя не била забравила, 

                                      че той е джудже!

Нито за Снежната вещица била забравила...

Както не била забравила, че е принцеса...

Но за сърцето няма забрани, 

                         на сърцето са нужни криле,

като тези криле, на които

тя достигнала родния дом

       и нарекла криле на орлите,

                    невъзможната своя любов...

          *   *   *

Бих могъл да свърша дотук

(и най-добре бих направил),

но щом съм тръгнал, 

         винаги искам да стигна до края...

Дори да е тъжен...

А на всяка невъзможна любов краят е тъжен...

Загубена някъде сред скалите

             и мрака

принцесата все пак умряла…

И умряла не от друго, 

                        а само за да изпълни прокобата…

на Снежната вещица…

                                 за отровата…

И после всичко

                  останало

                           станало

                                   много 

                                        различно.

Кралят от мъка бил покосен...

А някъде там,

       на скалите във плен,

магьосникът Емонд,

    Повелителят на орлите,

          от всички наричан, джудже,

станал Емонд... просто Емонд...

Който навярно

             още се скита сам сред скалите

и търси онова,

          което на някои дава криле,

а други превръща във скитници… 

Любовта,

тя превръща джуджето във принц,

    детето в принцеса, 

        в легенда принцесата, 

            кралят в джудже…

Любовта!

Всичко останало е измислица…