7 feb 2008, 9:05

Лична драма... за двама!

1.3K 0 1

Кой казва, че след кратка среща не боли.
Не са години заедно, но в очите й вали.
Дере се, сама отвътре стене, крещи нямо.
Сама остана в тоя ден, търсейки си рамо.

 

Момиче и "влюбено" момче, история позната.
Всичко е красиво, а после - грешка на съдбата.
Всички видяхме как я обичаш, целуваш, галиш.
Да беше казал, че боли, след като огъня запалиш.

 

Тогава силно бих креснала: "Стой далеч, красива,
че не искам черна мъка в гръдта ти да се свива."
А тя щеше да ме погледне с онази нейна искра,
а после да каже: "Мълчи, не съм му само игра."

 

Нищо, нали опитала е обич да вземе и да даде.
Нейната даваше бясно, а за себе си - трябва да краде.
Върви, ние сме до нея, но ще страдаш и ти така.
А на теб, измамнико проклет, кой ще подаде ръка?

 

Тя няма да забрави, забравя ли се лесно любовта?!
А ти, ако я забравиш, те заричам - да изстинеш в самота!

 

               Посветено на едно прекрасно момиче. :)

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Виктория Андреева Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

  • И аз подкрепям това момиче.
    Дано скоро да срещне истинската любов!
    Поздрав за изстрадания стих!

Selección del editor

Любовта си отива в неделя. По здрач. 🇧🇬

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Ребро над сърцето 🇧🇬

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...

Нека нямаш студени недели! 🇧🇬

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...