ЕТИОЛОГИЯ НА САМОТАТА
LI. Лирични невероятности
Ще се пробуди кукурякът
под снежния си балдахин
и закачливо под мустак
ще се усмихне…С клавесин
ще свирне пролетен капчук
в кирпичите обнадеждени.
Но аз не ще се върна тук
като хлапак развеселен
от литналото вън хвърчило…
Ще дойде слънчевият ден
със сумрака се разплатил
и с чакани ята от юг
ще броди вятърът немил-
недраг сред млади теменуги…
Нахлупил шапка островърха
ще се изпъчи важно слогът,
над който бързокрил ще пърха…
Но аз не ще съм онзи мъж
с неопитност, който се врича
в морето от набола ръж
във вярност към едно момиче…
Ще блесне с юнския си лик
омайничето, вдъхновило
един неоценен лирик
все пишещ в старото пондило*
от благост и копнеж унесен…
Запомнил ласката на плуга
ще бъде хлебен всеки клас,
но аз не ще да съм съпругът,
възпяващ любовта със страст!…
Намигаща, с подканящ вид,
ще дойде есента припряна.
И там в лозята от памид
луната с трепет ще пристане
на слънчевия си любим…
Ще е накипрена гората
в златисто везана премяна,
но аз не ще да съм бащата,
до своето дете останал…
И севернякът непонятно
като изкусен стар зографин
ще изрисува пак стъклата
със скрежни фрески и парафи…
Като при избор на конклав**
тържествен ще пуфти оджакът,
а с купичка димящ ошав
навярно майка ми ще чака…
Но аз до края поривист,
обзет от неизменен блян
щом свърша своя ръкопис,
незиблем*** ще се върна…там…
03.04.2024 г.
Владислав Недялков
Б.а.
© Владислав Недялков Todos los derechos reservados