Някъде из лунното наричане
врекох ти се с цялата си същност.
Срам жигоса моето „Обичам те!”
взломно влязох, сякаш в чужда къща…
Твоя станах, не попитах нищо...
Сватовете – луди грехове.
Коленичихме... Олтар среднощен.
Дар ми даде – вятърни коне…
И такава, крита и отричана
с теб венча ни нощното небе.
Вместо пръстен даде ми очите си,
Кум ни стана житното поле, ...