12 ago 2010, 10:18

Лудият и слънцето 

  Poesía
5.0 / 10
968 0 8

Безименен, рисуваше слънца
по каменния гръб на тротоара.
Във своя свят - невидим за света,
почти дете в обвивката си стара.

Подхвърляха по някоя монета,
но пръстите му, възлесто се свили,
все търсеха по прашните павета
усмивки от слънца. И тебешири.

Понякога се смееше на глас,
разказваше се сам. Или тъжеше,
когато с мокра длан дъждовен гланц
похлупваше слънцата му. Болеше го.

Събуждаше се винаги по тъмно,
но вътре в него вече беше светло.
И слънцето, едва-едва разсънено
изгряваше направо от ръцете му.

© Христина Мачикян Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas

Más obras »