Лудият и слънцето
Безименен, рисуваше слънца
по каменния гръб на тротоара.
Във своя свят - невидим за света,
почти дете в обвивката си стара.
Подхвърляха по някоя монета,
но пръстите му, възлесто се свили,
все търсеха по прашните павета
усмивки от слънца. И тебешири.
Понякога се смееше на глас,
разказваше се сам. Или тъжеше,
когато с мокра длан дъждовен гланц
похлупваше слънцата му. Болеше го.
Събуждаше се винаги по тъмно,
но вътре в него вече беше светло.
И слънцето, едва-едва разсънено
изгряваше направо от ръцете му.
© Христина Мачикян All rights reserved.
