Лунен монолог

Копнея. Жадувам...

Онази Лунна светлина.

Не спирам, но и се страхувам,

да ме погуби тихо може тя.

Има сила...

необятна в нейните очи,

там, загадъчно се скрила,

пръска парещи искри...

И тихо е. Отново...

Мъглата бавно се разлива.

Небето изрисувано, готово,

нощта във свойта длан приспива.

Искрите съскат, бляскат.

И денят заменя се със нощ.

Ветровете яростно тъй тласкат.

Усеща се притихналата мощ...

Ридание, утеха, звън,

дочуват се във тишината онемяла.

Сън... Това е само сън,

тресящ Земята плаха, побеляла.