Лунен проход
Кой ли пак стои до късно в мрака?
Кой ли в тъмното тихо планове крои?
Кой ли нервно с нокът по стъклото трака?
Кой ли? Аз ли съм? Луната, или пък ти?
Как ли да се свържа в битието с тебе аз?
Без звънец, без телефон, дори без Нет!
Може би със нощния летящ Пегас?
Може би със мисъл?
Може би с куплет?
Трябва някъде в тъмата
път към теб да има!
Нещо ми убягва от главата!
Жалко!
Аз, желанието и Луната пак сме само трима.
Лунен лъч в завесата ми леко, тихо се провира.
Това ще трябва да е знак.
И то, определено!
Но едва ли със канон, така е точно отредено!
Странно!
Лъч студен, а топла мисъл, в мене провокира...
Луната да използвам, като небесно помагало,
със лъчите ù да вляза във дома ти,
близо, близо,
до твоята душа и тяло.
Може би е малко смело,
но ще трябва аз да бъда упорит.
После ще сме само двама!
Сами!
В наш нежен нощен бит!
По ред ще трябва всичко да върви.
Рими нежни, но без сърцето да кърви.
Мисъл силна – лъч, мечта!
Моят стих лети в идейна форма над града.
Идея в щрих, смесена със хладка лунна светлина.
Плаха стъпка във нощта.
С мисъл крачка аз по лунната пътека,
следвам сенките извити във неоновата равнина,
стъпвам лекичко, внимателно, дори полека...
Поглед бърз!
Там долу!
Твоят дом!
Леко спускане по лЪча лунен,
до прозореца съм!
Всички спят!
Няма никой буден!
Само женско, хубаво лице, гладко, младо и без капка грим!
Силует - слабо осветен… в анфас!
Неотразим!
От красота и нежност спрях да дишам във несвяст!
Сухи устни - сънен дъх, облаче рисуват по стъклото,
а през него синкавата светлина облива с блудкаво сияние креслото!
Влитам!
А там очакващ поглед - нежен и неустоим!
Полъх на гора.
Лек мирис на бреза.
Мека тиха светлина от звезда Денница,
само аз и лунното ти отражение във моята зеница.
Топла, топла нежност!
Влажни от любов коси,
с чара на копринени ресни,
леко рошави от мъжката небрежност.
Приглушен среднощен смях.
Трескаво главата се върти в облаци от лунен прах.
Кичурите разпилени палаво се тръскат.
Капчици, като звездици, в стаята се пръскат.
Затаен до болка дъх!
Две души - небесен връх!
Нежни спазми!!!
Асинхронен ритъм!!!
Стана тихо!
Май... искам нещо да попитам.
Дъх поемам...
Два женски пръста върху моите устни...
Прекъсват ме безмълвно...
Ясен жест - молба.
По-късно! По-точно, не сега!
Грейнала Луна.
Сякаш че напук.
Всичко е като на снимка,
голи две души... но няма звук.
Нищо не помръдва във загадъчната тишина.
Всеки се любува на своя си мечта.
Там на задната стена...
Панорамно огледало?!?
Крадешком поглеждам!
Грация и красота!
Красота! Красота! Грация и млада красота!
Малки облачета над града,
подредени под Луната, като на шега!
Във небето греят от студената ù светлина,
а на земята сенки правят - сякаш диря са в снега.
С пръст посочвам към нощта!
- Виж там следите ми мисловни,
светят във пътеката студена!
Лунна!
Като отпечатъци греховни
на съвестта ми будна!
В отговор... Гол женски смях!
Кискащ шепот!
- Да, бе, да!
Щипнат нос! Игриво дръпната коса!
Коментар около лунното пано.
Хубаво е!
Но... неусетно стана рано!
Мисълта към къщи ще обръщам!
Времето лети!
Трябва да се връщам!
Утринната светлина лунните пътеки ще стопи.
Няма после по какво, със мисълта да се върви.
Докога ли ще успявам
да минавам аз през този лунен проход?
Докога ли ще ме търсиш във нощта,
със притихнала душа, очакваща страстта?
Може би не трябва да виним...
за лошите неща само Земята, Слънцето, Луната
и чистия първичен похот?
Моля се сега, проблемите ни от деня
да не сринат този странен лунен път
със поквара и със отчуждаващ грохот!
© Ригит Todos los derechos reservados