Покривката е
бяла. А капката – червена.
Любов тук е влетяла с безмилостни стрели.
Вилней делибуранът в пулсиращите вени,
преди да го затворят във бъчви
и мази.
Лозницата е
гола. А гроздето – прибрано.
Натъпкано до дупка във щайги и торби.
Прелитат бели врани над празните поляни.
Далечна, веселбата в прозорците
кънти.
Заплитат звук
кавали сред чепките узрели.
Насечената песен не радва, а тъжи.
Каруците подскачат с конете остарели
и влачат по земята залязващите
дни.
Умората
се стича и в ризите попива.
Сами сме! Цяло село безсвясно ще заспи.
Умихме си краката[1]. Пияни и щастливи.
Бог слезе и целуна и пръсти,
и пети.
Наскачахме
в зърната. Изпуснати. И луди.
Превърнахме ширата в целувки и сълзи.
Изтъпквахме до люспа душата на мавруда.
Сок, силен като мляко, започна
да кипи.
Разбивахме
скрижали – неистово, до дъно.
Живот неравноделен в кантара от мечти.
На бялата постеля – червена капка вино.
Върху небе червено се любят две луни…
[1] Препратка към библейското умиване на краката.
Ритуал, който се извършва преди изтъпкването на гроздето с боси крака, за да пусне ширата си, от която се прави делибурана.
© Margarita Martinova Todos los derechos reservados