ЛУННО ВИНО

Покривката е

бяла. А капката – червена.

Любов тук е влетяла с безмилостни стрели.

Вилней делибуранът в пулсиращите вени,

преди да го затворят във бъчви

и мази.

Лозницата е

гола. А гроздето – прибрано.

Натъпкано до дупка във щайги и торби.

Прелитат бели врани над празните поляни.

Далечна, веселбата в прозорците

кънти.

Заплитат звук

кавали сред чепките узрели.

Насечената песен не радва, а тъжи.

Каруците подскачат с конете остарели

и влачат по земята залязващите

дни.

Умората

се стича и в ризите попива.

Сами сме! Цяло село безсвясно ще заспи.

Умихме си краката[1]. Пияни и щастливи.

Бог слезе и целуна и пръсти,

и пети.

Наскачахме

в зърната. Изпуснати. И луди.

Превърнахме ширата в целувки и сълзи.

Изтъпквахме до люспа душата на мавруда.

Сок, силен като мляко, започна

да кипи.

Разбивахме

скрижали – неистово, до дъно.

Живот неравноделен в кантара от мечти.

На бялата постеля – червена капка вино.   

Върху небе червено се любят две луни…

[1] Препратка към библейското умиване на краката.

Ритуал, който се извършва преди изтъпкването на гроздето с боси крака, за да пусне ширата си, от която се прави делибурана.